...

- Не толкова известен е романът ви “От зимата нататък”, където прототип на главната героиня е легендарната Леа Иванова, а темата - лагерът в Белене. Вие познавахте ли се с нея?
- Познавахме се и тя ми е разказвала за живота си в лагера. Познавах добре и съпруга й Еди Казасян. Леа беше безкрайно неотмъстителен, широко скроен човек, ведър дух. За Белене тя не говореше с омраза, а с лека ирония. Тя беше бохема. Но не в крайностите, а като настроение. Но в никакъв случай не като поведение. Леа не беше лека жена! Когато книгата излезе, тя вече не беше жива. Но Еди я беше прочел и ми се обади, за да ми благодари, че съм съживил нейния дух. (Книгата е невероятно интересна, но за съжаление излезе във възможно най-обърканото за България време и вместо да стане бестселър, мина някак незабелязано и легендарната певица отново не получи заслуженото признание и възкресение Веднъж пазачът на Леа в Белене стоял заслушан в една песен, която звучала по радиото - “Чико от Порто Рико”. “Това съм аз”, казала арестантката. “Ти си, ама друг път”, контрирал милиционерът, който имал съвсем друга представа за жените, които пеят по радиото. Друг път войничето, което охранявало Леа, докато работи, тананикало точно някаква нейна песен. Дамата вдигнала глава, погледнала го и се засмяла: “Искаш ли да продължа вместо теб?”
- Не ви ли се струва, професор Семов, че младото поколение не знае абсолютно нищо за Леа?
- Mладото поколение не само нейното име не знае. Тук категорично е скъсана историческата памет и мисля, че това е една от най-големите грешки на този така наречен преход. Защото историята е наслагване на събития, процеси и личности и когато всичко това го срежеш, настъпва дълбока историческа амнезия, която винаги е свързана с нови грешки, с нови увлечения, с нови пропасти.

...