Леа Иванова - Примата на суинга

  [BG]   EN  

 
Рейтинг: 3.00
(233)
Начало
От тук, от там - новости и не чак толкова нови новости
Биография
Дискография
Филмография
Статии, интервюта, мемоари
Фото Галерия
Музика
Видео материали
ФОРУМ


Гласувайте за сайта! Връзки За контакти

Статии, интервюта, мемоари / Иван Славков спасил от унищожение филм за Леа Иванова

Иван Славков спасил от унищожение филм за Леа Иванова
12.07.06 16:12

Автор:Иван Георгиев
В. “Уикенд”, 27 май 2006 г.

На 28 май се навършват 20 години от смъртта на Леа Иванова, един от митовете на българския шоубизнес. “Чико от Порто Рико”, “ЦУМ, ЦУМ, ЦУМ”, “Би трябвало да имам два живота” са малкото песни от български автори в репертоара й. Джаз, испанска музика, италианска, руска или френска – Леа е способна да я изпълни така, сякаш е писана специално за нея. Над 25 световни телевизии откупват и излъчват заснетия в Германия с нея филм “Леа от юг” през 60-те.

“Атомната бомба на Балканите”, пишат за нея западни издания.

 

В родината си певицата търпи унижения почти до края на живота си. В младостта – наказват я, че пее джаз. В последствие – крият нейните записи. Един от двата й заснети за БНТ филма, “Леа пее и се смее” оцелява по случайност и е излъчен едва след 10 ноември. Сглобен е повторно след нарязването му на парчета. Дават й званието “заслужил артист” едва две години преди смъртта й.

Леа умира от рак, ненавършила 63 години. Последното си интервю дава във “Всяка неделя” през декември 1985-а година. Същото лято е и последното й турне из страната. Докато е на сцената, пред своята публика, става чудо. Медицинските изследвания сочат силно подобрение. Няма и помен от признаците на лошата болест. В играта със смъртта е взета само отсрочка. Когато е при Кеворк и покорява за пореден път с усмивката си зрителите, Леа не знае истината. Съпругът й Еди Казасян скрива последните изследвания, които показват безпощаден рецидив.

Години преди да умре, певицата става жертва на телефонен тормоз. У дома й се обжда всяка вечер непозната жена, която започва да я кълне и да я засипва с хули и обиди. Звездата обаче само се усмихва и отвръща на проклятията: “А, не, няма да стане! Аз искам да живея.”

През 1989 г., малко преди Тодор Живков да падне от власт, излиза книга, посветена на звездата. Автор е актьорът Георги Г. Георгиев. Тогава Леа му дава своя снимка с царя, правена в Мадрид. Тя обаче не е преместена в томчето – “преценихме, че е още рано”, казва авторът днес.

За Леа е писано и ще се пише. В интернет хиляди влизат на ден в биографичния й сайт, създаден от млад неин почитател, живеещ в Германия. Леа е жива в спомените на своите многобройни приятели. “Уикенд” записа разказа на проф. Гриша Островски. Той е режисьор на арестувания филм “Леа пее и се смее”. Ето неговите спомени:

 

 

 

И аз това си мислих: всъщност откога я познавам. Знаех я още от самото начало, когато тя почна своята - ако мога да кажа така – кариера, при джаз “Овчаров”. Това беше човек, който успя да събере около себе си една група маниаци, привързани към джаза. Тогава да свириш джаз, беше греховно и много рисковано. Такива хора се считаха за аутсайдери.

 

 

Леа беше в лагер известно време. После държавата разбра, че е глупаво, пуснаха я, и тогава тя напусна страната. И я нямаше много дълги години – повече от 15 според мен, ако не и 20. И когато се върна, изведнъж се оказа, че ние се познаваме добре. Тя беше много общителна. Живееше като артист, като голям артист, като звезда. Къщата й беше пълна винаги. Тя все имаше по чаша вино за всеки, който беше дошъл. Тя казваше: “По-добре чаша вино отколкото един аспирин, нали?”, и ти даваше чашата.

Искаше да бъде център. Тя и беше, естествено, център винаги, където е.

Не мога да си спомня и кой реши да правим филма. Само помня, че помолих Христо Тотев, оператора, да правим заедно с него филма. Тръгна работата. Отделните песни бяха отделни фрагменти, със сюжет вътре. Имаше историйка, имаше театър във всяка отделна сценка. С особено голямо удоволствие го правехме. Много неща ни идваха по време на работата. Самата Леа беше един страхотен организатор на собствената си работа. Тя беше своя импресарио, тя беше своя режисьор. Имаше поглед за всичко. Нищо не можеше да остане, без нея да се направи. Разправяха, че когато е била в Осло, в Норвегия, е била железен ръководител. Тя е командвала, тя е била тартор, ако може така да се каже. И това се чувстваше. Мила, непосредствена, обаятелна и много контактна – тя всъщност беше много силна, много волева и много добър организатор на собствената си работа, да кажем, на собствения си успех.

Тя самата беше решила в края на този цикъл от песни  да включи песента “Моя България” (“Нашата мила родна страна” – б.а.), от Димитър Петков, който специално беше я написал за нея. И решихме с оператора Тотето да направим една панорама на страната. Направихме, така, един полусюжет, че тя се връща – нещо което е истината, нали, тя се връщаше. От дълги години не беше в България... И гледа своята родина с очите на човек, който е мечтал и страдал да се върне, и да бъде пак при нея.

Леа беше много добра артистка. Беше истинска артистка. Тя не се преструваше, не се предвземаше. Мисля че това беше един наистина от върховете на самото филмче.

Имаше още един епизод в този филм, който ни беше много приятен. Ние искахме да има една разходка на Леа и тя да разказва за себе си. И когато се срещахме, така, по “Цар Освободител” към Борисовата градина, заваля сняг на едри парцали. И това беше толкова красиво, като по заповед на режисьора дойдоха тия големи парцали на снега. Ние тръгнахме с нея, и аз я питах, тя отговаряше.

Направихме филма и в същия миг той изчезна. Наистина в същия миг, защото ние не бяхме си взели хонорарите, една седмица или две – няма! Дълго ходих, питах, проверявах – нищо не можеше да се каже за филма. Далечно познавах Иван Славков, който беше шеф на телевизията, и му написах едно писмо: дали може да се намеси, дали може да открие филма, дали знае нещо за него. Той се разпореди и откриха филма, нарязан на парчета. Значи, отделните песни, отделните епизоди, седяха отделно разкъсани. Това беше доста трагично. Той ни определи някакви хонорари,  но филмът непоказан в отделни парчета, пък и забравен, е изчезнал, удавен в рафтовете някъде по стаите на телевизията.

Много време мина – досега аз целия филм не съм го видял. Предполагам, че ако го видя, няма да е целият. Няма да е това, което беше, и което много искахме - да направим така, цялото да е песен, да не са отделните парчета. Мечтаехме да направим нещо, което Леа заслужава.

Какво представляваше Леа? След завръщането си от северните страни, тя направи концерт на завръщането. И беше поканила – тогава аз разбрах, че съм й близък – най-добрите си приятели на първия ред. Това беше в зала “Универсиада”. Помня, че на два стола по-нататък от мен беше Мистър Сенко, Емил Робов - писателят от “Стършел”, аз и Петър Ступел с жените си, Климент Денчев беше по-нататък и т.н. И тогава тя излезе в целия си блясък. Много години вече от онова, което е била. Непосредствена! Тя умееше да общува със зрителите. Тя пееше и след всяка песен говореше за самата песен, за себе си, с много чувство за хумор, с ирония към себе си, с историята на песента, с нейната връзка с тази песен.

Беше една много задушевна вечер. Само дето мистер Сенко каза: “Абе, какво е това, бе? Тя повече от половината не пя, а разказва” Тя умееше това да го прави. Даже след това в един разговор тя каза: “Когато бях в Норвегия, публиката беше доста смутена: какво е това дебело, което излиза тук, да ни забавлява! И аз го разбирах това. И започвах сама да си го казвам пред тях, и след това много лесно я превзимах.”

Никога не говореше, поне пред мен, какво е било, как е преживяла, какво е в душата й.”

Дир ID: 
Парола: Забравена парола
  Нов потребител

0.2128