Когато Леа Иванова за последен път пя в стария цирк, една вечер отидохме с Веса и достолепната вдовица на актьора Стефан Пейчев, която заработваше като коректорка във вестника, да я видим и чуем. Представлявахме колоритна компания - бивша ремсистка, буржоазна дама и аз по средата - ни риба, ни рак. Шапитото се натъпка като на боксов мач, цигареният дим можеше да умори дори пушачите, но пък имахме маса почти до подиума и това, че седяхме, ни спасяваше от припадък. Леа излезе в цялото си великолепие, върху парализираната ръка бе преметнала ефирен шарф, очите й обгърнаха залата с онзи любовен поглед, който казваше: "Аз съм ваша, но и вие сте мои!", усмивката й заля публиката като прожектор, никой в този миг не виждаше застарялата, ранена лъвица, възторженото ръмжене наоколо можеше да означава само едно: стадото мъжкари се втурваше след несравнимата самка. Леа пееше със слаб глас, осланяше се на речитативите, едва пристъпваше - а някога бе равна на Жозефина Бекер!, но от цялото й същество се излъчваше магията на вечната жена, повика един-двама, след тях скочиха десет и се случи онова, което само тя успяваше да постигне - всеобщата радост и освободеност, пълна освободеност от оковите. След спектакъла я посетихме в гримьорната, изглеждаше изтощена, но дружелюбна, предложи ни кока-кола и обеща да направим интервю.
Мисля, че у Веса тази вечер остави незаличим спомен. Често се връщахме към него, а ако имаше две по-различни по природа жени, това бяха тя и Леа.