Ако беше жива, на 13 август Леа Иванова щеше да нвърши 83 години.

Сигурно съм я видяла за първи път по телевизията в началото на 80-те, когато вече е в години и в недотам добро здраве. На фона на оркестъра, малко в сянката на прожектора (вероятно, за да се тушира фактът, че движенията й са затруднени поради болестта), Леа Иванова пееше. Музикалният фрагмент беше съвсем кратък, просто едно мярване, напълно достатъчно обаче да почувства човек, че това, което вижда, е нещо съвършено различно от слушаното и гледано до момента – че тази жена е напълно свободна и че дарбата й я прави такава. Без всякакво съмнение талантът е подарък от горе, а приказките от онова време за 99% труд са вятър и мъгла.

От първата секунда магическият чар на таязи певица е така завладяващ, че си казваш “Ето това е – всичко е точно, нищо не липсва и нищо не е излишно, така трябва да бъде, за да се чувствам човек.” И текстът като текст, и музиката, и семплият лек танц, и прекрасната лъчезарна усмивка. Вниманието е приковано от хармонията между ритъм, чувство и интелект.

Джазът – убежището ни от комунизма

В началото на 40-те години здравословните лъчи на джаза огряват и малка България. През 1942 Леа става певица в първия класически джазов оркестър на Балканите – “Джаз Овчаров”, където солист е феноменалният цигулар и любимец на софийската бохема Сашо Сладура. Добре, че са били тези прекрасни българтски музиканти, по нищо неотстъпващи на западнит, за да придадат дух и желание за живот в ония мътни времена. Като че ли баровете “Астория”, “София”, ресторант “България”, сцената на “Славянска беседа”, където са се подвизавали оркестрите на Асен Овчаров и по-късно (след войната и идването на комунизма) на “Оптимистите” на Божидар Сакеларов са убежище за нормалните хора, които не желаят да гледат и слушат простотии с маршов ритъм и бригадирски привкус.

“Дивият красък, бесният ритмус, лигавият сантиментализъм, патологичната еротика – това е новото съдържание на джазовата музика... У нас тази поквара все още продължава да си съществува, насаждана безпрепяттвено от джаза “Овчаров”, на когото подражават всички по-млади състави от този род”, пише някой си П. Димитров по онова време. Самият Асен Овчаров е обвинен, че е иронизирал Интернационала, като го е джазирал. Подобни вестникарски боклуци определят съдбата на талантливите български музиканти – Сашо Сладура, убит като куче в концлагера в Ловеч; Асен Овчаров заедно със супругата му – млада балерина, изселен в Тутракан и оттам в Белене; на Леа – изпратена директно в концлагера в Ножарево да прави тухли, вместо да “мъти главите” на млади и стари с “упадъчния” си външен вид. Нищо чудно, че и Асен Овчаров, и Леа Иванова се разболяват рано и умират млади – той на 61, тя на 63.

Събува обувките си и ги подарява

Леа Иванова идва в София да учи в художествената академия, но става певица. Нейни познати разказват, чедокато си намери работа и продие, доста е гладувала, но въпреки това е помагала от сърце с пари, дрехи –с каквото има и каквото й поискат. Пословични са случаите, когато на пл. “Славейков” дава кифлата си на гладно момиче, а години след това, на същото място, събува обувките си и ги подарява на боса жена.

Нейната не по-малко известна колежка – певицата Лиана Антонова, си спомня с благодарност за прекрасните моменти, изживяни с Леа по турнета, когато истински талантливите хора са намирали утеха и подкрепа един в друг. “Ти стана причина да имам амбицията да науча всички тези езици, та да не ти отстъпвам по нищо”, споделя младата певица при срещата си с Леа в Стокхолм, където двете имат договор в най-престижния в шведската столица джазклуб”Амбасадор”, след като вече са звезди на суинга и джаза в Западна Европа и Америка. Хората, които са я познавали отблизо знаят, че изключително интелигентната Леа Иванова е учила в “Роберт колеж” в Цариград и свободно говори няколко езика.

По време на турнето си в Полша през 1957 Леа дава почти всичките си пари за телефон, защото вече е влюбена в мъжа на живота си. Любовта и работата й с Еди Казасян продължава 30 години – естествено най-вече в чужбина.

По същото време БКП в лицето на Министерството на културата решава да създаде комисия, която да категоризира певците и музикантите, като по този начин фаворитите на публиката остават на улицата, а в концертните зали се разполагат – сещате се кои. “Западни маниери, въздействие върху низките страсти на хората, дразнеща външност” и всякакви глупости, родени в “червените” кратуни, лишават най-талантливите ни вокални и инструментални изпълнители да работят любимата си професия в родината, а хората с нормален вкус да слушат и гледат на живо истинска музика и музиканти с душа и интелект. Тоталитарната държава зомбира населението, пробутвайки му странни песни и маниери с подчертано руски произход или в най-добрия случай –хора и ръченици. Именно в този период (1960-1980) всичкочитвао се изнася зад граница – джазмузикантите са сведени до минимум, за сметка на многобройните естрадни, народни, военни и не знам още какви ансамбли.

Репертоарът й е необятен

Леа Иванова гастролира успешно по световните сцени – със своя оркестър, ръководен от мъжа й Еди Казасян, и участва в шоу програми със звезди от величината на Луис Армстронг, Ела Фицджералд, Хари Белафонте, Том Джоунс. А в Стокхолм пее заедно с легендата Джоузефин Бейкър.

Репертоарът й е необятен – от джаз и суинг до френски шансони, евъргрийни, руски романси, български фолклор, италиански канцонети, по-късно и песни, писани специално за нея.

През годините грижливо се потулва и фактът за огромния успех на нашите истински звезди на Запад. Крие се, че сапели в най-престижнитеклубове и с първокласни оркестри, че са канени за записи от филхармонии и за участие в музикални филми, от които биха спечелили много пари. Премълчава се, че българските власти, вместо да помагат на своите даровити музикални посланици, са се грижели най-вече да им подливат вода.

Друго е обаче по-интересното – и Леа, и Асен Овчаров, и Лиана Антонова, и колко ли още прекрасни българскимузиканти и хора  -след преживения ужас по лагерии завори, след пропилените години без работа, след униженията от безлични и неграмотни пратийци и сред убийствената завист на некадърни колеги – се връщат в България и продължаатда пеят и работят за нея. И като че ли искат да й дадат от своите сили и от своята дарба.

Преди 16 години, когато започнаха промените, амоето поколение беше вече около 30-те, една приятелка казваше: “Боже, ще си умрем с Тодор Живков и Лили Иванова”. Естествено, че не сме живели с Тдор Живков и Лили Иванова, но и ние бяхме осакатени жесткоот онзи режим, който ни лиши от щастието да гледаме и слушаме големите артисти Леа Иванова, Лиана Антонова, Лени Вълкова, Снежка Добрева и оркестрите, свирили с тях.

Това, че никога не видях Леа Иванова и Борис Христов на живо на българска сцена, няма да мога да простя на комунистите.

А за силиконовите гърли, натрапени ни през последните години от същите тези “музиковеди”, просто не ми се говори.

Уникалната музикална и човешка стихия Леа Иванова умира на 28 май 1986 в София – преди 20 години. Още чакаме да се роди втора като нея.